Домашна лаборатория

Отлагането на проблемите, казват, не ги решавало. Мързелът и небрежността водели до лоши резултати. Е, може и да има нещо вярно в това, но моят опит показва, че понякога отлагането на решението води до последици, далеч по-интересни и приятни от това просто да нямаш съответния проблем.

До този извод стигнах благодарение на факта, че не съм от най-прилежните домакини. Невероятно е колко дълго мога да отлагам свършването на нещо, което не ми е приятно да свърша и същевременно не ми създава голям дискомфорт – като нааканият от птица кухненски прозорец, който изчистих няколко месеца по-късно, когато котката беше оставила следи от лапи по огледалото, и, принудена да хвана парцал и препарат за стъкло, от огледалото преминах към омазаната с мазни пръсти врата на балкона и накрая – и към заветния осран прозорец. Това беше първото ми чистене на прозорци откакто се нанесох в апартамента преди повече от две години.

Тази чаровна небрежност неизбежно хвърля в тих потрес майка ми, леля ми, а понякога и приятелките ми – например когато през юни установят, че сухата чуплива топка, стърчаща от буркан в хола, е букетът, който са ми подарили за рождения ден. Който е през януари.

И все пак, да не се месиш твърде много в тихия живот на къщата и да не държиш всичко под контрол може да има своите учудващо приятни последици. В този и следващите няколко поста мисля да разкажа няколко подобни случая, та току-виж съм „обърнала” някого във вярата, че е скучно да правиш винаги всичко навреме и винаги да ти е подредено и изрядно.

1.
Първият и сравнително невинен случай, бе историята с възкресилите се луковици. През пролетта майка ми ми изпрати красиво глинено гювече, пълно с цъфнали кокичета и минзухари. След като му направих няколко фотосесии го зарязах на балкона. След месец цветята прецъфтяха и изсъхнаха, гювечето продължаваше да се пече на слънцето всеки ден, а аз хвърлях по някое око и все „се канех” да изхвърля изсъхналите листа и пръстта и да си засадя нещо друго. Дойде и мина есента и реших, че явно няма да е тази година, защото нали не бива да се пресаждат цветя през зимата. Увих гювечето в някаква торбичка и го пъхнах в малкото килерче на балкона си чака реда.

Редът му дойде напролет, когато си купих някакво цвете и, сещайки се за гювечето, реших най-после да го изчистя и да го ползвам. Каква беше искрената ми необразована изненада, когато установих, че близо едногодишното ми отлагане е спасило луковичките и всички те бяха поникнали както си бяха стояли завити в торбата и захвърлени в килера! Малко бледи, поради липсата на слънце, но учудващо свежи – особено предвид, че не бяха видели и капка вода. Извадих ги и взех да ги поливам (почти) редовно, в следствие на което пораснаха и пуснаха листа – малко зелено чудо на небрежността.



До този момент нещо подобно се беше случвало само с един лук, забравен в една кутия на стелажа за зеленчуци толкова дълго, че му бяха поникнали красиви дълги корени и навити поради стените на кутията листа. Сготвих го с огромно нежелание – толкова ми беше жал! – но не можах да прескоча психологическата граница да отглеждам лук в саксия.

Галапагос - Кърт Вонегът

Галапагос by Kurt Vonnegut



Странна книга. Отначало беше скучновата, но след първата 1/3 става все по-интересна и по-"дълбока".

Историята включва сравнения на сегашния свят и сегашните хора с еволюирали в продължение на милион години на един от Галапагоските острови хора, превърнали се в мега тъпи тюленоподобни същества. Основната застъпена идея, доколкото схващам, е, че проблемът на сегашното човечество са твърде големите, сложни, объркани и лъжливи мозъци на хората, които ги карат да искат и да правят какви ли не глупости (вкл. войни, замърсяване и т.н гадости), вместо да се интересуват само от единствените наистина смислени неща - ядене и размножаване - както правят тюленоподобните.

Е, тази идея аз не я споделям изцяло. Възхитително е, обаче, колко последователно е поднесена и колко страхотно е обоснована :) Според мен е напълно годна да обясни може би всички обществени явления на "макро" ниво. Проблемът е, че доста закуцуква, ако трябва да обясни конкретни случаи-изключения - когато хората с големите мозъци всъщност създават красиви, смислени и добри неща и се оказват способни на благородни постъпки - такива, каквито нито един от еволюиралите тюленоподобни хора никога не би могъл да си представи, камо ли да направи. И тук идва второто готино нещо - самият автор, който поднася идеята, сякаш едновременно с това съзнателно кривва лекичко от нея - или поне на мен така ми се струва:

1) Самата книга има за надслов цитата на Ане Франк "Независимо от всичко все още вярвам, че хората са добри по душа", която позиция към края на книгата героят-разказвач казва, че смята за правилна.

2) Постижения на мозъците, като "Деветата симфония на Бетовен", се появяват на няколко пъти в текста и никъде не стават обект на атакуване/опровергаване - примерно да се каже, че да - готини са, ама не са толкова готини, колкото войната е гадна. Това не е случайно, защото едва ли нещо в тази книга е случайно :)

За мен тези двете представляват мълчаливо признание, че теорията за "лошите големи мозъци" не може да победи и/или обясни изключенията, както и не може да опровергае факта, че на големите мозъци се дължат и лоши и хубави неща, докато от малките мозъци на тюленоподобните хора просто не може да се очаква нищо - не че хората са станали по-добри - просто не им стига акъла да направят нещо лошо. Следователно:

1) теорията не е общовалидна (а явно претендира за такава) и затова не съм съгласна с нея;

2) авторът все пак е пристрастен и все пак се радва, че поне Бетовен е написал Деветата симфония. И май не го крие много-много, двуличният му хитрец! :)


P.S. и аз се дразня на изказвания от типа на "автрът е искал да каже...", ама такова ми е впечатлението.

P.P.S. може и въобще да не е така, ама толкова сванах. Повече - след втория прочит или в някой литературен анализ :)

Терзанията на една еднодневка

Картинка от ToniVC.

Днес видях една мушица да пълзи по бюрото ми и побързах да й направя сянка и да я побутна встрани, за да не се опече в светлината на ужасно силната ми лампа. Усетила опасност, мушичката се добра до купчина учебници и тръгна да се катери по лъскавия гръб на най-долния. Две-три миниатюрни крачици и пада, две-три миниатюрни крачици и пада, две-три миниатюрни крачици... спира, задържа се... краченцата й се хлъзгат надолу около милиметър – пада. Отказа се.

Тръгна покрай дългата блестяща стена на учебника като се чудеше накъде да продължи. В главата й се надпреварваха мисли: „Не успях, не съм достатъчно силна! Защо все не успявам? Защо съм толкова слаба? Дали защото съм най-обикновена мушица? Нима ние можем много, нима всеки от нас постига нещо значимо, нима всеки стига до върха?... А дали е защото съм жена и мисля само как да намеря сигурно място за яйцата си и заради това не смея да приема предизвикателствата и да се боря докато успея? Но нима и яйцата не са важни? Нали без тях нашият вид ще изчезне!... Ох! А дали не е просто защото аз съм такава – слаба, страхлива, едно дребно, незабележимо същество, без никаква цел и смисъл на този свят? А и защо трябва да бъда силна, след като утре вече няма да ме има, а след три дни и внуците ми няма да си спомнят за мен? Нима каквото и да направя би имало някакъв смисъл?...”

Такива мисли се въртяха в главата на малката еднодневка. Докато я загубих от поглед тя не спря да пълзи, не намери покой. Продължи да се лута по безкрайното бюро, да се върти в кръг, да прави безсмислени завои... Е, не е било за дълго, нали е еднодневка.

P.S. Споко, не съм в депресия, само в сесия :)

Абе не е като да няма липса на логика в правото... или е?

Картинка от seychelles88.

Правото ми харесва, защото на места е очарователно логично. Правото не ми харесва, защото на места е очарователно логично.

Не, няма да говоря за изключенията, които на пръв поглед го правят да изглежда непоследователно. Те са само инструменти - различието при тях е на конкретно ниво, а на по-общо, по-абстрактно ниво, именно наличието на изключение осигурява хармония.

Проблемът е в нещо, на което всеки поне средно качество юрист (за да може да го забележи) неведнъж е попадал - дразнещото усещане, че някое обяснение, някоя теория, е "изкуствена конструкция" - нещо, което уж трябва да обясни дадено явление, ама за всеки е ясно, че не е съвсем вярно, ама няма по-добро. На такива местенца логическите нишки между основни части на правото просто се разпадат, няма ги. Другото, което също много дразни, е че от някъде се появяват едни хора, едни "авторитетни" юристи, които ги съшиват с дебели бели грозни конци и твърдят, че такава си била, видите ли, "правната логика". Няма правна логика. Има логика.

Защо обаче им се налага да ползват бели конци?

Защото когато навремето правото се е зараждало, то не е било "една цялостна безпротиворечива система", в която - хоп! - да се излее като във форма за кекс безформеното тесто на обществените отношения, да се раздруса и да се намести лепкаво в уютните й гънки. Не, то е започнало като "те т'ва тука е мойто и не ми го пипай, че ше те..." и така е продължило много дълго време. Толкова дълго, че накрая имало купища такива отделни правилца, всяко едно само за себе си, които погледнати отстрани били почти толкова хаотични, колкото и самите обществени отношения. И тогава на някого му хрумнало да вземе да ги подреди.

Векове наред хората групирали правилцата, които се отнасят за сходни случаи, намирали сходни решения и чрез индукция извеждали общи принципи. Онова, което не пасвало в принципите, или го променяли така че да пасва, или, ако било по-лесно и удобно да си остане както е, го нарекли "изключение" и измисляли друг принцип, в който да пасне. Измислили общи абстрактни понятия и конструкции, като например "право на собственост", вместо "никой да не ми взима житото от хамбара"+"никой да не ми влиза в колибата"+"никой да не ми бере черешите"+"никой да не ми трови котката"+"други подобни". Дотук нищо лошо.

В резултат на тези частични систематизирания постепенно се зародила идея - да вземем да обединим малките полу-системки в една обща Голяма и Съвършена Правна Система, която да обхваща всичко, дето правото се интересува от него. По това време, обаче, обществата вече били доста големи и сложни за поддържане в нещо като равновесие, а правилата ставали все повече и по-сложни, така че на малцината умници едва им стигали умът и животът да измислят някоя друга теорийка и абстракция, камо ли да измислят една цялостна безпротиворечива система, с която да заменят съществуващото "право". Рискът при една такава смела операция да се разпадне и без това халтавият кофраж на държавите бил твърде голям, пък и никой не можел да бъде сигурен, че измислената "безпротиворечива" система няма да се окаже всъщност доста противоречива и въобще пълна с грешки. Много по-разумно изглеждало (а най-вероятно и било) лека-полека да се запълват цепнатините, да се пристяга оттук-оттам, и да се разчита на "традицията" - онова, което не че е много ефективно, ама нали сме я добутали до тука с него - по добре е от нищо. Затова те мъдро се задоволили да обявят постигането на въпросната безпротиворечива система за върховна и далечна цел в развитието на правото.

Оттам насетне много интелектуални напъни били посветени на постигането й, но уви, те били предварително обречени на неуспех, тъй като в самите корени на логическото дърво останали купища "традиционни" казуистични идеи в стил "туй си е мойту", а по-чистите и абстрактни принципи, вместо да застанат най-отдолу като здрава основа, били напаснати кой както свари и както може към старото наследство от времето на римляните, че и от преди тях. А когато смесиш конкретното с абстракното и ги обявиш за равностойни, колкото и нависоко да отиваш в теориите и абстракциите, винаги остават едни малки дразнещи логически пропасти... Ето тогава, според мен, теоретиците извадили дебелите игли и почнали да шият, шият, шият и накрая казали "Готово!" И ето ви за всяко явление по пет логични взаимоизключващи се теории. А пък дали в последното изречение има логическо противоречие преценете сами.

Да, с белите конци е по-лесно. Може би и по-целесъобразно. Ама не е ли гадно как се надуват и не си признават, а?

Свобода, а не страх! (12 септември 2009)

Картинка от Machine Envy.

Ами с една дума, включвам се и аз в разпространяването на поканата за участие в международния протест под надслов "Свобода, а не страх"/"Freedom not fear" срещу:

1. разширяващите се възможности за събиране, съхраняване и достъп на разни държавни органи до каква ли не информация за активността на хората в интернет;
2. личните документи с биометрични данни и следенето на хората "офлайн" с камери и т.н.

За първото все пак успяхме да се преборим да е необхoдимо предварително разрешение от съд, за да може на хората от МВР да се дадат някакви данни, пазени от доставчиците. Обаче, доколкото разбрах, пак имало предложение да се даде "пасивен достъп" на органите до тези данни - демек, дори да трябва преди това да искат разрешение, на практика ще им е доста лесно да си осъществят достъпа и без разрешение, пък после да замажат положението (или да не го замажат - какво им пука на тях от още един скандал?!). Честно казано, не съм чела подробно точно какво искат да се промени в сегашната уредба, но каквото и да е то, ако води до увеличаване на вероятността някой да ме следи (законно или незаконно) с кого си пиша или говоря и въобще какво правя в нета изобщо, значи съм против!

Лично аз ще протестирам обаче най-вече срещу второто - личните документи с биометрични данни и възможността за разпознаване от камери по улицата. Това вече ми се трува твърде грубо вмешателство в правата и свободите на гражданите. Използваните оправдания за борба с тероризма звучат като клише от историята на всяка гадна полицейска държава - дайте заради потенциалната възможност 20-30 души да са се внедрили сред нас (и понеже въобще "нямаме" други начини да решим кой е подозрителен и да го проверим), да следим 400 милиона обикновени граждани къде, кога и с кого ходят и общуват. Нима това е адекватното средство срещу тероризма? Нима някой наистина се заблуждава, че това ще реши проблема? Докато причините за нещо продължават да съществуват, и то ще продължава да съществува - те го причиняват. Постепенното въвеждане на повсеместно следене изобщо не може да помогне да се отстранят причините за тероризма и това, естествено, е ясно на всички, от които зависи нещо. Само че на тях не им е изгодно да отстраняват причините - на тях им е изгодно да се възползват от ситуацията, за да оправдават с нея увеличаването на властта си върху онези, от които не зависи почти нищо (това "почти" е израз само на моя наивен младежки оптимизъм :) ). Направо ме е яд, че наистина вярвах, че идеите и идеалите, защитавани по време на Френската революция, някакси още съществуват и лежат в основата на идеите и идеалите на ЕС... Просто смешно!... И така, след 10 години може с подобно малоумно оправдание да има камери във всеки вход, а след 20 - във всеки дом. Е, тогава вече ще сме пред клише не от някоя гадна полицейска държава, а от една точно определена книга. Да, знам, че това е леко параноична и доста изтъркана асоциация, ама тя не е изтъркана случайно...

Това горе са причините, поради които аз мисля да отида на протеста. Всеки си знае какви са неговите да го направи или да не го направи. Ако вие сте от първите, ще се видим тази събота (12.09.2009 г.), 10:30 ч. в градинката между Парламента и Софийския.

Повече информация за протеста на официалния сайт в България и международния сайт на инициативата.

(Защо) оптимизъм във време на криза?!

Напоследък се появиха статии, изказвания, книги, конференции и т.н. на тема "кризата като чудесен момент да се започне нов бизнес" (не давам много подробни примери, защото не ми се търси, но мисля, че всеки го е забелязал като тенденция). Шуми се колко е удобен моментът за новите малки бизнеси и за младите безпарични ентусиасти, защото сега никой няма пари, ама другите нямат и ентусиазъм - едва ли не "добре, че дойде криза, за да блеснем с акъл". Всичко това вече започва да ми прилича на някакъв измъчен ентусиазъм-на-всяка-цена, който стои твърде далеч от реалността, за да успее да вдъхне нужното доверие...

Не казвам, че хората не трябва да забелязват и да се възползват от възможностите, които все пак съществуват. Явно, че целта е да се вдъхне оптимизъм, а оттам и насърчаване на някаква активност на хората, което все пак е начинът постепенно да се излезе от кризата. Много от статиите обаче, представляват едно гигантско затваряне на очите и обсипване с "гениални" идеи за добрите страни на кризата... А как да дадеш доверие на някой, който очевидно омаловажава най-сериозния фактор, определящ икономическата обстановка в момента, и превъзнася по-малките и странични фактори като ключ към едва ли не сигурен успех?! Има дори меко казано нелепи заглавия, като "Кризата е ваш съюзник", "Проспериращ бизнес в условията на криза", "Кризата ще оздрави българския бизнес" и др., които излизат на първите две страници в Google при търсене за бизнес+криза...

Хора, ако беше толкова яко, нямаше да се казва "криза"! Ако си млад бизнес ентусиаст, който преди кризата не е успял да осъществи проекта си, то сега не е невъзможно да успееш, но със сигурност няма да ти е по-лесно...

Малките деца са всъщност малки човечета!

Снимката е от creativesam.

Може би не е най-интересната случка на света, но ми направи голямо впечатление...

Винаги съм се отнасяла към бебетата и малките деца със смесица от пренебрежение и недоумение - от една страна са твърде малки и безинтересни, за да им обръщам внимание, а от друга, когато все пак ми се наложи да осъществя контакт с тях, не знам как да се държа - дали ще ме разберат, ако им кажа нещо, или само трябва да се хиля притеснено докато техните казват "виж, мамо - кака". Обаче днес както си вървях по улицата забелязах едно, което майка му го носеше на рамото си и то гледаше назад към мен. Понеже срещнах погледа му, а той беше много открит и любопитен ( :) ), му пуснах срамежлива отсянка на усмивка... и то като се зарадвааа! Успя да ми се усмихме толкова широко и щастливо! Ама не с блуждаещ малоумен поглед, търсещ нещо шарено, и да се лигави - а истинска усмивка, като на възрастен човек! В погледа му имаше съзнание и мисъл - гледаше право в мен и знаеше, че аз съм друг човек, на когото то иска да се усмихне и го прави! Цялото му изражение на миниатюрното личице беше все едно казва: "Здрасти, стара ми прителко, откога не сме се виждали, толкова се радвам да те видя!"

До този момент бях виждала само едно бебе, което има съзнателен и умен поглед и което сякаш ей сега ще те заговори за нещо (ама горкото можеше само да рита и да маха с ръце все още) - ама мислех, че или съм се объркала, или е рядко срещано изключение (познавам майката, която е страшо умна и така си обяснявах феномена)... А сега си давам сметка, че те всъщност и те са хора - и то явно с доста повече акъл, отколкото съм си мислела :)

Кой иска много пари?

Една интересна новина ме накара да се замисля. Накратко - азиатска двойка кандидатства пред банка за овърдрафт в размер на 10 000 долара, обаче по грешка получават по сметката си 10 000 000. И изчезват с парите.
Интересно ми стана колко изкушаващо звучи подобна история и колко души биха взели такова решение - малцина биха се решили да планират и осъществят банков обир, обаче ако видиш огромна сума в собствената си сметка нещата явно изглеждат по-различно. Изглежда толкова близко, възможно и лесно да ги присвоиш, че изкушението трябва да е много голямо - изтегляш ги, изчезваш в някоя далечна страна и се отдаваш на туризъм, коктейли и плажове... При това никой не пострадва от това освен тъпата банка, която и без това е червива с пари :)
Е, поне така изглежда на пръв поглед - ако в действителност се случи, предполагам, че едва ли би било лесно да се вземе решение - дали да си останеш където си, да пропуснеш разточителния живот и екзотичните страни и да върнеш парите, или да захвърлиш всичко - включително всичко хубаво, което имаш, заради един нов и интересен, но напрегнат и рискован сценарий...
За себе си мога да кажа само, че в подобен случай единствено превантивното въздействие на предвиденото в закона наказание и липсата на няколко комплекта с документи за самоличност биха ме възпрели :) Ако бях сигурна, че няма да ме хванат и мога да се върна когато си поискам, никакви угризения на съвестта не бих могла да изпитам заради такова присвояване :)


Оригиналът на снимката е на noahwesley.

Моето мнение за кастинга на Music Idol 3

Държа да го споделя, защото смятам, че онова, което ме възмути толкова много е нещо, което не бива да се подминава с мълчание.
Мнението ми е, че с поведението си цялото жури, както и Иван и Андрей, унижават достойнството на някои от кандидатите, че правят това съзнателно и че действат така, че да провокират кандидата да изяви в максимална степен недостатъците си и да се направи за смях. А после го дават по телевизията.
Не твърдя, че поведението и "музикалните умения" на такива участници сами по себе си не будят смях (а и съжаление, но за това по-рядко се сещат хората), но дори на журито да му е забавно, правилното поведение е просто да ги отпрати веднага щом стане ясно, че няма да бъдат одобрени, а не да ги кара да "пеят" нови и нови "парчета", да ги иронизира и открито да им се подиграва... Кой си ти, че да се подиграваш на друг човек, бил той и смешен? В детската градина ли се намираш? Засмей се - понякога наистина е смешно, а и човек не винаги може да се сдържи... но съзнателно да продължаваш фарса, да се чудиш какво по-унизително да подтикнеш човека да направи, и то пред цялата страна... това вече е жестоко.
Всъщност най-правилното поведение би било подобни сцени изобщо да не се излъчват и цялата първа част на предаването - кастингите, изобщо да отпадне. Това е и моят отговор на аргумента, че "никой не унижава участниците, те сами си го правят" - да, правят го, но защо трябва това да бъде излъчвано? Никой не би могъл да твърди, че подобни изпълнения предствляват каквото и да било удоволствие за слуха, нито че стратегическото съпоставяне между неможещите отначало и най-добрите в последствие носи кой знае какви психологически предимства за предаването. Всъщност единствената причина тази част да съществува е, че тя носи нещо друго - пари от рекламодатели, които знаят, че щом хората имат хляб, едиственото друго което ги интересува са зрелищата, и че стотици хиляди души ще стоят пред телевизора, за да се радват на унижението на други хора, да се чустват щастливи, че има по-зле от тях и между другото да научават предимствата на нови прахове за пране... Естествено е предаванията да печелят от реклама и да се измислят стратегии за привличане на вниманието на повече хора, но няма ли една граница, чието прекрачване не може да се оправдае с маркетингови стратегии?
За всеки човек, който смята, че обществото ни е поне малко по-съвременно от това на древните римляни, и във всяка правова държава отговорът трябва да бъде "има". Най-вероятно не би се намерило конкретно правонарушение, което продуцентите или някой от журито да е извършил (все ще се измисли някой аргумент да не попаднат в състава на чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК...). И все пак да си припомним, че в Конституцията достойнството на личността е издигнато във върховен принцип, който се гарантира от Република България - ако това е вярно подобни иронични подигравки, подтикване на хората да се излагат и най-вече - излъчването на подобни сцени в ефир, не би трябвало да бъдат допустими.
Аз смятам, че съзнателното публично унижаване на човешкото достойство, независимо дали покрива състава на някакво правонарушение, е нещо, което не бива да се толерира или подминава с мълчание и примирение от всеки, който нарича себе си цивилизован и има поне малко мозък в главата си.
А вие?

За двуличния характер и функционалната неосъщественост на сесията. (Хах! :))

00:48 в понеделник - в началото на новия ден все още съм изпълнила някъде между 1/4 и 1/3 от плана за вчерашния ден и около 2/3 от плана за събота. Поне най-после е приключено онова, с което трябваше да се приключи в петък... :)
Това дали се вписва в "нормалното" (и ако "да" - в нормалното за кого?!) съпътстващо ученето мотаене, или по-скоро разкрива (не дотам) скритата същност на сесията като безпощаден и всепомитащ убиец на стремежа към знанието? А щом си студент, добутал до 5ти курс, все трябва да имаш такъв стремеж... Дори мога да заявя, че с донякъде радостен трепет очаквах да дойде сесията и да се потопя в уюта на хартиените страници и постепенното разширяване на знанията си (или в по-дългосрочен и по-реалистичен план - на общата си култура).
Да, ама не! Вместо човек да изживее период от месец и половина, изпълнен с наука и просвещение, идват скуката, плановете в стил "от утре вече по-сериозно!" и притесненията от побъркани преподаватели, от абсурдни правила и от поддържащите вечния огън на напрежението безсмислени изменения на законодателството (което в случая се явява учебен материал). Въпреки добрите намерения в началото, накрая сесията почти винаги се доказва като кучка!
Очевидно, че който е измислил това чудо е бил злобен гадньо с цел никой нищо никога да не научи!... И явно я е постигнал, щом след толкова десетилетия това зловредно явление - сесията, продължава да съществува :)

Остаряваме бавно, неусетно почти...

Станах на 23, а това дали не значи, че е време да закостенея?

Вече 2 месеца продължавам да не мога да преодолея мъката си по Windows XP и то не просто по него, а по всички настройки и настройчици, които си бях направила. Внимателно оформената ми работна среда беше моето малко уютно кътче – лично пространство, където всеки детайл беше тъкмо този, който най-много предпочитам – установено след множество проби през последните 5-6 месеца. А сега – БУМ! ТРЯС! – всичко по дяволите и Vista – където всичко е шарено и различно и дори не знам от къде да започна да правя каквито и да било настройки! Чуствам се неуютно като в мол!

Всичко това според приятеля ми означава, че обръщам гръб на новото и започвам да ставам като хората, които никога не ъпгрейдват, защото „нали и така си работи”. Чудя се – дали за мен вече е дошъл онзи момент в живота, когато човек започва все по-малко да възприема новото, докато накрая не започне да повтаря „тази днешна младеж, с тази тяхна „музика” – същински шум!” и да слуша групи за които никой нормален млад човек не е и чувал?

Или може би просто Vista-та наистина е един булшит с лъснат анимационно-комерсиален външен вид...

Снимката е от brunkforbraun.

Да върнем домашната храна на мода!

Вчера изядох 200 гр. пържени картофи с 10 гр. сирене за обща цена от 4лв. и 10 ст.
На пазара 1кг. картофи струват около лев, а какво остава за 200гр. Като добавим труда по белене, рязане и вадене от фритюрника + цената на олиото (естествено, разделена на броя на използванията му) и на тока за изпържването, общата стойност на онова, което изядох, пак не може да достигне и 20% от онова, което ми струваше. Това не би било изненадващо, ако случката се беше състояла в някое заведение с добро обслужване и приятна обстановка, но всъщност се случи в обикновено квартално капанче с мръсни покривки, пластмасови столчета, омачкани менюта и изключително бавно обслужване.

Глупавите "салати" или другата "храна", които човек може да си купи от McDonald's или KFC, както и всевъзможните сандвичи по супермаркетите също са на цени, които далеч надхвърлят онова, което представляват - а тях ги ядеш или на крак или, в случая с McDonald's и KFC - в малоумна и миризлива обстановка.

И все пак хората продължават ден след ден да ядат сандвичи и пържени картофи на незаслужено вискоки цени, при това със съзнанието, че никога не могат да се нахранят само с едни картофки или с един сандвич.

Като се зачудих защо е така, стигнах до извода, че това се дължи на 2 причини:

1. Мързелът на хората да си приготвят сандвичите или друга храна за през деня сами, и
2. Усиленото втълпяване от страна на всякакви производители и разпространители на бърза храна, че тя е не само също толкова или дори по-вкусна и по-полезна от домашната, но е и по-"готина" и "модерна".

Да - именно мързелът, а не липсата на време, както всички твърдят, е едната причина. Мога да го твърдя, защото знам (от опит), че приготвянето на два сандвича с топено сирене и кашкавал отнема, с опаковането им и изчистването след това, около 5 минути.

От друга стана е факт, че рекламите на каква ли не храна са навсякъде около нас и без да съм се заглеждала специално, съм готова да се обзаложа, че съставляват не малък процент от рекламите изобщо. По телевизията, на билбордове и къде ли не още виждаме сочни месца, свежи зеленчуци и забавни слогани, които постоянно ни убеждават колко е модерно и готино да си купиш например сандвич от Subway за 4 и 50, а не да си донесеш от къщи. Ми да - тъпо е да мажеш филии у вас като някой бай Ганьо, а е толкова по-гот да си купиш - и фешън, и полезно... особено последното...

Тъй като мързелът е изконна човешка черта и всъщност не е чак толкова лош в умерени количества (например може да те накара да измислиш нещо), реших да атакувам вместо това рекламите на junk food-а и картофите за (4,10 х 5=) 20,5 лв./кг. (хм... че тя луканката не е много по-скъпа...), като направя призив за реабилитиране на имиджа на домашната храна:

Хора, яжте домашна храна, правете си сандвичи и си ги носете за обяд! Това изобщо не е тъпо! То е едновременно по-вкусно, по-полезно и по-евтино от онова, което иначе бихте си купили от магазинчето или заведението до офиса! Не отнема много време или усилия, а независимо, че продуктите ви пак са с консерванти и оцветители от магазина, със сигурност са по-добри от онова, от което се правят сандичите в McDonald's... каквото и да е то...

А и луканката ще ви дойде на цена колкото пържените картофи :)

Островчета на настроението

Тъй като повечето от нас са доста безмилостно подмятани и завихряни от ежедневието и често нямат особено време да се огледат точно къде ги е запратило то, и там ли са смятали, че ще стигнат, когато са избирали по (или срещу) кое течение искат да плуват, реших че идеята за създаване на малки островчета на спокойствието и оптимизма тук и там не е неуместна.

На пръв поглед тук може би би трябвало да попаднат уикендите, но всички знаем, че в действителност това са дните, през които или свършваме цялата изостанала от работната седмица работа, или се посвещаваме на други уж дребни, но затова пък многобройни домашни задължения. Затова смятам, че никой няма да протестира, ако вместо тях на първо място сложа някои благинки за душата и сетивата...

Една от любимите ми комбинации е вечер с класически, позлатяващ настроението джаз, топла и омайваща светлина на свещи и чаша плътно червено вино... Този вариант все пак изисква повече време, но дори самата мисъл за него успява да поспре времето и да разтовари напрегнатата атмофера.





По-лесно е отбиването на друго от любимите ми островчета - вкусен шоколадов бонбон в момент на максимална умора - когато в едно малко късче се съдържа цялата идея за шоколад, гладкост и перфектен баланс на сладко, горчиво и аромат, графиката на удоволствието прави рязък скок и достатъчно постепенен спад, за да осигури един по-усмихнат следобед.






Не на последно място споменавам разглеждането на някоя особено красива снимка или катрина - от тези, които човек не може да не погледне втори път. Естествено не мога да изредя всички начини за мигновено оправяне на настроението, защото те зависят и от вкуса... Но за мен поне е утешаващо да се сещам за моите "островчета" на доброто настроение и да знам, че когато и да се почуствам хваната на тясно от ежедневието, мога да чуя една добра песен, да си купя цвете или да изям бонбон и всичко ще си дойде на мястото.




Тази снимка е публикувана във flickr от algo.

Мисъл

Добре, след като поезията изразява най-съкровените чуства на поетите, най-дълбоките им и лични преживявания, защо ги разтръбяват на всички? Не е ли това доста ексхибиционистично? Ако аз имам някакви чуства, не бих ги разказвала на всеки, който иска или не иска да чуе, камо ли да ги публикувам и продавам... Вие какво мислите?