Показват се публикациите с етикет вдъхновения. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет вдъхновения. Показване на всички публикации

неделя, ноември 08, 2015

Полет

Слънцето напичаше носа ѝ. За миг се опита да си представи фотоните, забиващи се в кожата ѝ, пропадащи в бездните на порите на лицето ѝ със скоростта на светлината. Долитащи от космоса, изминали милиони километри без препятствие по пътя си, напуснали само преди няколко минути повърхността на абсурдно гигантското огнено кълбо от водород и хелий, което блестеше през прозореца ѝ. Представи си как правят „Бззззт!“ и внезапно изчезват, отдавайки миниатюрната си енергия на каквито молекули срещнат, ставайки, в крайна сметка, част от субективното усещане на едно абстрактно „аз“ за приятна топлина в един най-обикновен позадрямал ноемврийски съботен следобед.

Стана и се протегна, заставайки на пръсти и изпъвайки ръце нагоре. Усети как приятно се обтягат мускулите и гръбнака ѝ. Пое дълбоко въздух и издиша. Съблече се и излезе на терасата. Слънчевата светлина обля тялото ѝ. Босите ѝ крака стъпиха върху натрупалия през нощта сняг, който сега блестеше ослепително. Примижа.

Студът я разбуди. На краката ѝ пареше, кожата ѝ стана грапава при опита на всяко малко косъмче по тялото ѝ да запази малко въздух около себе си и да я стопли. Трябваше да се движи. Завъртя ръце от раменете, клекна и подскочи няколко пъти докато кръвта ѝ се раздвижи. Внимателно стъпи на парапета, приклекна, пое дълбоко въздух и с последен силен скок полетя. Усети как силата на мускулите ѝ я изстрелва нагоре и как гравитацията се опитва да обхване краката и тялото ѝ с пипалата си и да я повлече надолу – безуспешно. Със слабо „пляк“ и последното пипало се отлепи от кожата ѝ и тялото ѝ продължи своя полет нагоре – свободно, изпънато и силно, обляно в светлина.

„Ааааах!!“ – помисли си, носейки се все по-бързо във въздуха, усещайки как косата ѝ плющи на вятъра, затворила очи, усмихната към слънцето – „Тук и сега! Прекрасно е!“

Понесе се напред, набрала вече значителна височина – достатъчна, за да не чува шумотевицата на града долу, и започна да плува и да играе във въздуха. Правеше пируети, кръгчета, осмици и всякакви хаотични форми, отразяващи единствено моментните ѝ прищевки. Празнуваше силата и свободата си, това че е жива. Наслаждаваше се на студа и вятъра, които караха кръвта ѝ да кипи, на контраста между златисто и тъмносиньо, когато се обърнеше с лице или с гръб към слънцето. Смееше се и танцуваше от радост.

Студът се позасили. Беше се налудувала и сега усещаше краката си поизмръзнали. Време за прибиране. Направи плавен завой и се насочи към дома. Под нея планетата се въртеше – докато се върне слънцето беше почти залязло.

Кацна леко на терасата. Снегът вече не бе освежаващ, а просто ужасно студен. „Бър-бър-бъъррр!“ – помисли си и бързо се вмъкна вътре. В сумрака на хола дрехите ѝ стояха в мека купчина на пода, където ги беше оставила. Подмина ги и потъна в банята. „Чшшшшшш…!“ – засъска водата срещу плочките, постепенно ставайки все по-топла. Нагласи душа, влезе във водата и остави капките да се стичат по главата ѝ, да криволичат по лицето ѝ, да обгръщат тялото ѝ. Стъпалата ѝ пареха и бодяха, несвикнали с температурната разлика. „Спокойно“ – каза им, – „ще премине“. Постепенно банята се изпълни с мека топла пара. Краката й свикнаха. Усили температурата. Стоеше и усещаше как тялото ѝ поема топлина. Топлата пара и водата я обгръщаха грижовно и тя чувстваше как се отпуска все повече.

След като се натопли спря водата и се уви в огромната си мека хавлия. Избърса крака и ги пъхна в топлите си пантофи – заслужаваха. „Ммм“ – помисли си, – „тези пантофи са толкова пантофени.“ Понесе се към стаята си.

„Днес беше един хубав ден“ – помисли си, докато блажено донаместваше и постепенно отпускаше тялото си в чистите чаршафи. Унесе се в сън със спокойна усмивка.

На други места по земята фотони от слънцето започваха да достигат и да отдават енергията си на други носове.

четвъртък, март 06, 2014

Описателно

Той е като адвоката-зомби от Тери Пратчет, много е гаден - с една сиво-зелена лющеща се кожа, едно опънато назад чело, едни стърчащи навсякъде лакти и колене и един дрезгаво-гърлен грачещ глас, а около него се носи миризма на стари фасове - целият прилича на цигара някак, но от онея упадъчно-комунистическите... бе направо е като "лош" герой на Дисни.

п.п. Всяка прилика с реални личности е случайна.

п.п.п. Все пак, приемат се предположения ;)

четвъртък, януари 10, 2013

Песен за безсолното - анализ на текста

Ако случайно не сте чували хита "Песен за безсолното", ето я:

Песента е единственият хит на анонимна група :)

От 31.05.2012 г. насам мина доста време и вдъхновението си за анализ на текста дължа на скорошния туит на @klasnata_, в който освен мъдро проникновение видях и намек за песента:


Възродените спомени нахлуха и размислите за живота и ролята на изкуството в него доведоха до следния литературен анализ на текста:

Основен момент в текста е противопоставянето между екзистенциалните крайности на липса и прекомерност - "безсолното" и "[пре]соленото", представляващи алегория на непредвидимите и крайни обрати на човешкото съществуване. Драматизмът на сюжета е обусловен не толкова от формалното количествено съпоставяне, колкото от разликата в способността на Аз-а да даде "лек", да противодейства на предизвикания от обстоятелствата дисонанс като върне всяко от крайните състояния към хармонично равновесие. Разсъждавайки върху въздействието на собствената си личност върху заобикалящия го свят, лирическият герой осъзнава последователно силата и безсилието на своя стремеж за промяна. 

Целенасочените усилия, предизвикани от неизменния стремеж към хармония, преодоляват причинения от липсата дисбаланс и възстановяват равновесието в космоса. Илюзията за могъщество и контрол върху собствената съдба бива драматично разрушена във финалната втора част от текста, когато лирическият Аз осъзнава абсолютната невъзможност за постигане на хармония, непреодолимата реалност, пред която силата на човешката воля е без значение. Чувствата се засилват с осъзнаването, че именно стремежът към баланс би могъл да се окаже причина за преминаване от едното към другото състояние на крайност. Безсилието пред необратимостта на последствията от собствените действия създава чувство на обреченост, изразено с категоричното "няма лек". Липсата в този случай не е състояние, върху което Аз-ът може да повлияе, а се отнася именно до възможността му да противодейства на създадения от него или от обстоятелствата дисбаланс - услията и действията му се оказват лишени от потенцията си да донесат хармония.

четвъртък, септември 13, 2012

Морската болест и морето

– Бийп-бийп-бийп-бийп! – каза телефонът посред нощ. Вече беше 4:30 – време за ставане, донатъпкване на багажа в единствената гигантска раница и потегляне. Навън се оказа тъмно, самотно и странно, но след като намерихме спътниците си и се настанихме в уютната им кола, нещата дойдоха на мястото си.

Пътят до Кавала мина в приятни опознавателни разговори с новите ни познати и дали заради това, или защото вече бях изхабила целия си потенциал за тревоги и съчиняване на черногледи сценарии между 00:01 и 04:30 ч. същата нощ, не се притеснявах от предстоящото качване на яхта колкото очаквах. Когато най-после се озовахме на кея, краката ми не се подкосиха и не се сковах на място за особено дълго време. Хвърлихме багажа си в каютата (с което, между другото, почти я запълнихме) и побързахме да вземем мерки срещу морската болест. До тогава си мислех, че тя се хваща само след достатъчно дълго люлеене, но всъщност в мига, в който стъпих с двата крака на палубата, загубих ориентация – мозъкът ми взе да прави кръгчета и дори не успявах да застопоря погледа си върху нещо. Движението се оказа много по-плавно, леко и всепоглъщащо отколкото можех да си представя, усещах го наистина повече с мозъка, отколкото с тялото си. За щастие не успя да ми стане лошо, може би заради хаповете, и скоро се адаптирах.

Докато се усетя вече гледах как кеят бавно се отдалечава – плаването започна.

Винаги ме е било страх от водата, от нейната безкрайност и монотонност в морето и, съвсем логично, от смърт чрез удавяне, при която тази безлична еднаква безкрайност изпълва всяко ъгълче от теб, превръща поемането на въздух и живот в поемане на смърт, залива и изгася светлината и живота. Поради това смятах и си бях набелязала като план в живота да избягвам, доколкото е възможно, качването на плавателни съдове, ходенето надълбоко в морето и т.н. Противно на това и на всяко мое разумно очакване, в момента се намирах на яхта в открито море, всички брегове бяха на километри, а водата под и около нас беше Много.

Отново за моя изненада, водата се оказа много по-различна отколкото когато я гледаш от сушата – още по-безкрайна, но точно обратното на безлична. Tя придобиваше всякакви форми, всякакви цветове, всякакви настроения. За пръв път видях на живо, не в туба с темперна боя, цвета „аквамарин” – чисто, наситено, красиво синьо. Подпирах се на парапета и гледах хипнотизирано пръските снежнобяла пяна от лодката и невъзможно яркия контраст между тях и този прекрасен цвят, и цялата кичозна изтърканост (както смятах до момента) на синьо-белите „морски” дрехи придоби смисъл. В белите пръски на лодката се появяваха дъги, а малко по-късно се появиха и делфините – трептящи сиво-кафеви телца, които се стрелкат около лодката и скачат за кратък миг над водата – красиви, мили, носещи радост на всички.

Ако пък сложиш слънчеви очила, тази феерия става сюрреалистично зловеща – водата изведнъж се оказва мазно черно море, поглъщащо всяка светлина и оставящо само малки блещукащи като брокат и подсказващи за някаква текстура връхчета тук-там по вълните. Загубваш представа, че се движиш, оказващ се вечно люлеещ се в центъра на това подземно мрачно море, улавяш се, че очакваш да видиш Харон, понесъл се плавно от устието на Стикс да мине край теб – безпомощен на твоя малък плаващ остров. Лодката е като космически кораб – малък оазис на живота сред вълните на безкрайното еднакво. Представях си древните гърци, плавали през същите води като нас и виждали в далечината как същите бледи очертания на острови изплуват и се губят в различните посоки на хоризонта. Колко ли по-страшно и трудно е било за тях и колко ли повече са се радвали да видят далеч пред себе си очертанията на остров Самотраки.

неделя, декември 20, 2009

Зимата





Зимата е толкова красива! Уж е бяла, а в това бяло можеш да откриеш почти всички други цветове – не ярки, лекомислени и крещящи като през лятото, а благи и спокойни.

Небето е покрито с облаци, бели и гладки като захарен памук. Като ги сравниш с преспите сняг по покривите обаче, осъзнаваш, че изобщо не са бели, а някак едновременно розови, сини, сиво-лилави, дори бежови – неописуем цвят! След малко слънцето попада на място, където слоят водна пара е по-тънък, и част от спокойната му оранжева светлина успява да проникне и да оформи скулптури с меки очертания в досега равната повърхност на облаците. На места те съвсем изтъняват и за кратко откриват най-нежното, най-лазурното светло синьо – така чисто, че се чудиш откъде се взе и не ти ли се привижда – сякаш не е от този свят.

Снегът е много по-бял – направо свети! При най-малкия намек за слънчева светлина и той грейва в нежни неназовими цветове. И колкото повече гледаш, толкова повече цветове виждаш – топло жълто-оранжево, нежно розово, синьо-лилаво в сенките. Дали е истина, или заради упоритото взиране мозъкът сам запълва със съдържание бялата пустош?

Когато слънцето е зад по-дебел пласт облаци, цветовете, тъмните сенки и светлите отблясъци се сливат и снегът добива гладък млечен вид – като купища сметана върху шоколадовите клони на дърветата, какаовите туфи неизпадали листа и червеникаво-карамелените покриви на къщите с бежови, напукани като курабийки, фасади.

Започва да се стъмнява. Снегът и небето са вече почти еднакви – по-тъмни, със студени сиво-сини отсенки. Отсреща светват лампите – топли златисти правоъгълници грейват, сгушени в преспите. Вътре, в уютните си островчета от светлина и топлина, хората шетат напред-назад, слагат коледни украси, сядат заедно около масата с огрени, усмихнати лица.

четвъртък, декември 03, 2009

Сутрин



Дръпваш пердето и през прозореца бликват розовите лъчи на ранната утрин. Отваряш прозореца и в стаята се излива вълна от свежест и хлад. Подаваш се навън, затоплена от съня, потреперваш и вдишваш дълбоко. Тихо е още.

Увиваш се в мекия си розов халат и изчезваш в кухнята. Потракване на чинии, отваряне и затваряне на хладилник, течаща вода, съскащ котлон. След малко се връщаш в стаята със закуска, димящо кафе и термос чай. Затваряш прозореца и пускаш климатика. Обуваш вълнените чорапи (че на краката все ти е студено), навличаш огромния син анорак на приятеля ти и се сгушваш на топло в меките му, миришещи на него, гънки.

Наместваш се удобно на стола. Първа глътка горещ, възкиселичък билков чай - усещаш как те стопля отвътре. Кафето - плътно и горчиво, с аромата на далечни екзотични земи, на пръст и жарко слънце, на масло и мляко.

Зад прозорците отсреща започват да се суетят и бързат за работа сенки. По улицата забръмчават коли. Отваряш дебелия учебник, миришещ на хартия, мастило и графит от молива ти, и денят започва.

понеделник, февруари 16, 2009

Положителните ефекти на меланхолията

Понякога е толкова удобно човек да потъне в мрачното си настроение, да се намести в сивия пух на меланхолията и да не му се мърда от там. От време на време недоволства, че така му е скучно и тъжно, но всъщност (явно) няма нищо против, защото е толкова лесно нещата да продължат по същия начин и толкова трудно да намериш причина за промяна. Тя е като дъжд - монотонна, хипнотизираща, леко тъжна... и все пак някак успокояваща... кап-кап-кап-кап... бежови локви, сърдити мокри хора с раздърпани коси, сиви тротоари, сиви дървета, сиво небе... Меланхолията предлага уютно сиво кътче - убежище от бясното ежедневие, в което се свиваш на топка, гледаш изпод одеалото и кротко си тъгуваш за безнадеждността на живота, Вселената и всичко останало...


Снимка от cosmonautirussi.

Препоръчително е изтърканата аналогия с дъжда да се разпростре и в още една посока. Както дъждът се редува в хармония със слънцето, така и спокойствието на меланхоличното уединение трябва да отстъпи на възвърналите се оптимизъм и готоност за действие. След дъжда всичко изглежда ясно, просто и красиво. След тъгата човек, помъдрял и спокоен, отворя очи, поема дъх и заживява.


Снимка от Giant Ginkgo.

вторник, февруари 03, 2009

Когато порасна искам да мога да снимам така!

Retinol Luís Cerqueira

Снимката е наречена много подходящо "The mystery of the visible". Автор е големият майстор Luís Cerqueira (Retinol), който изрично ми разреши да я публикувам тук! :)

Харесва ми как запечатаният момент живее в картината, а идеята е изразена така ясно и чисто, че струи от формите и цветовете, за да достигне до съзнанието на наблюдателя по-разбираема от всякакви думи. Финалният резултат от заснемането и обработката е перфектно балансиран и изящен - за да изглежда едновременно така естествено и така нереално са необходими много опит, умения и усет за настроението и възприятието му.

Хареса ми толкова много, защото:
Обичам гората - бавния живот на дърветата, тайните на обраслите с храсталаци кътчета, хладната тишина, потапяща човек в безвремие.
Обичам светлината - тя дава и променя облика на всичко, което докосне, стопля, вдъхновява и изпълва с живот и радост.
Човешкият силует - това е всеки един от нас, спрял се за миг по пътя, за да усети всичко това, да усети живота.

***

The picture is very appropriately called "The mystery of the visible". The author is the great master Luís Cerqueira (Retinol), who expressly authorized me to publish it here! :)

I like how the captured moment lives in the picture and the idea is expressed so clearly and purely that it comes out of the shapes and colours and reaches the mind of the observer better than any words. The final result of the shooting and processing is perfectly balanced and graceful - a lot of experience, skills and sense of the mood and its perception are needed for it to appear at the same time so natural and so surreal.

I love it so much, because:
I love the forest - the slow life of the trees, the secrets of the bushy corners, the cool silence immersing one in eternity.
I love the light - it gives and changes the appearance of everything it touches, it warms, inspires and fills with life and joy.
The man's silhouette - this is each of us resting for a moment along the way, feeling all this, feeling life.


четвъртък, януари 08, 2009

Градско чедо

Най-после падна първият истински сняг тази зима. Осъзнавам в какво градско чедо съм се превърнала - гледам как снежинките танцуват навън и изпитвам досада - "Защо пък трябваше да се разваля времето? Този сняг до 2 дни ще се превърне в кална киша..." Може би не е бил толкова отдавна последният път, когато съм се радвала на снега, но ми се струва сякаш е било в друг живот. Отварям прозореца, за да изтръскам покривката и малката преспичка, натрупала се пред него, се срутва вътре. Докато събирам снега в шепи и го избутвам навън ръцете ми запламтяват от студа - бррр! - и изниква романтичен детски спомен. Внезапно си представям как излизам навън, тичам и се търкалям по снега на улицата пред смаяните погледи на мадамите от фризьорския салон отсреща... Добре де, ще се разходя до парка тези дни...



събота, декември 06, 2008

Първата мандаринка за тази зима! :)


First mandarine this winter :), originally uploaded by zaveqna.

Целият аромат на Коледа, у дома, уютът, топлината и белият пухкав сняг навън се изсипа в стаята докато я обеля. Отвътре е студена, а белият мъх в средата е като снежец. Парченцата са напомпани с киселичък сок и само чакат да ги почешеш по гръбчето, за да махнеш жилките, и да изпълнят устата ти с пранична свежест и витамин С :)

неделя, ноември 02, 2008

Есента

След като ни уплаши, че няма изобщо да се появи и след като ни натъжи за края на лятото, есента дойде. След няколко мрачни, дъждовни и зимно-студени дни най-после я видяхме в познатата й изтънчена прелест - с бавно пожълтяващите листа на дърветата, с черните жилки на клоните, които вече се виждат.
Тиха и замислена пристъпва из парковете и меките лъчи на успокоеното слънце палят оранжеви и червени отблясъци в косата й. Тя въздъхва - нещо уморено и тежко се е натрупало в гърдите й през дългото лято, и от дърветата - също така уморени, се откъсват листа и поемат своя първи и последен полет, своя дълъг и кратък, изпълнен с пориви на вятъра, път към земята.
В сърцето на есента има спомени - огнени и златни, които палят листата на дърветата, нежни, които ги докосват с бледожълто, и потискащи - които ги карат да се свият и съсухрят в малки прашни кафяви хартийки. Тя е преживяла много и знае много - затова поривите й - и на тъга, и на радост, са уравновесени. Познала е дивата ярост на летните бури, познала е изгарящата страст на слънцето. Сега дъждът трополи по покривите равномерно, защото знае, че слънцето ще дойде пак. Сега слънцето ни огрява спокойно, защото знае, че дъждът ще дойде пак. Всичко е преходно и всичко е вечно - това е научила есента. Това се крие зад благата й усмивка в топлите следобеди, зад дълбокото синьо небе, зад тихите листа, поемащи последните слънчеви лъчи на Октомври.
Тя върви напред - с всичката красота и тъга, събрани в сърцето й, с благата си спокойна усмивка. Върви и очaква зимата.