неделя, ноември 08, 2015
Полет
четвъртък, март 06, 2014
Описателно
четвъртък, януари 10, 2013
Песен за безсолното - анализ на текста
От 31.05.2012 г. насам мина доста време и вдъхновението си за анализ на текста дължа на скорошния туит на @klasnata_, в който освен мъдро проникновение видях и намек за песента:
Възродените спомени нахлуха и размислите за живота и ролята на изкуството в него доведоха до следния литературен анализ на текста:
Основен момент в текста е противопоставянето между екзистенциалните крайности на липса и прекомерност - "безсолното" и "[пре]соленото", представляващи алегория на непредвидимите и крайни обрати на човешкото съществуване. Драматизмът на сюжета е обусловен не толкова от формалното количествено съпоставяне, колкото от разликата в способността на Аз-а да даде "лек", да противодейства на предизвикания от обстоятелствата дисонанс като върне всяко от крайните състояния към хармонично равновесие. Разсъждавайки върху въздействието на собствената си личност върху заобикалящия го свят, лирическият герой осъзнава последователно силата и безсилието на своя стремеж за промяна.
четвъртък, септември 13, 2012
Морската болест и морето
– Бийп-бийп-бийп-бийп! – каза телефонът посред нощ. Вече беше 4:30 – време за ставане, донатъпкване на багажа в единствената гигантска раница и потегляне. Навън се оказа тъмно, самотно и странно, но след като намерихме спътниците си и се настанихме в уютната им кола, нещата дойдоха на мястото си.
Пътят до Кавала мина в приятни опознавателни разговори с новите ни познати и дали заради това, или защото вече бях изхабила целия си потенциал за тревоги и съчиняване на черногледи сценарии между 00:01 и 04:30 ч. същата нощ, не се притеснявах от предстоящото качване на яхта колкото очаквах. Когато най-после се озовахме на кея, краката ми не се подкосиха и не се сковах на място за особено дълго време. Хвърлихме багажа си в каютата (с което, между другото, почти я запълнихме) и побързахме да вземем мерки срещу морската болест. До тогава си мислех, че тя се хваща само след достатъчно дълго люлеене, но всъщност в мига, в който стъпих с двата крака на палубата, загубих ориентация – мозъкът ми взе да прави кръгчета и дори не успявах да застопоря погледа си върху нещо. Движението се оказа много по-плавно, леко и всепоглъщащо отколкото можех да си представя, усещах го наистина повече с мозъка, отколкото с тялото си. За щастие не успя да ми стане лошо, може би заради хаповете, и скоро се адаптирах.
Докато се усетя вече гледах как кеят бавно се отдалечава – плаването започна.
Винаги ме е било страх от водата, от нейната безкрайност и монотонност в морето и, съвсем логично, от смърт чрез удавяне, при която тази безлична еднаква безкрайност изпълва всяко ъгълче от теб, превръща поемането на въздух и живот в поемане на смърт, залива и изгася светлината и живота. Поради това смятах и си бях набелязала като план в живота да избягвам, доколкото е възможно, качването на плавателни съдове, ходенето надълбоко в морето и т.н. Противно на това и на всяко мое разумно очакване, в момента се намирах на яхта в открито море, всички брегове бяха на километри, а водата под и около нас беше Много.
Отново за моя изненада, водата се оказа много по-различна отколкото когато я гледаш от сушата – още по-безкрайна, но точно обратното на безлична. Tя придобиваше всякакви форми, всякакви цветове, всякакви настроения. За пръв път видях на живо, не в туба с темперна боя, цвета „аквамарин” – чисто, наситено, красиво синьо. Подпирах се на парапета и гледах хипнотизирано пръските снежнобяла пяна от лодката и невъзможно яркия контраст между тях и този прекрасен цвят, и цялата кичозна изтърканост (както смятах до момента) на синьо-белите „морски” дрехи придоби смисъл. В белите пръски на лодката се появяваха дъги, а малко по-късно се появиха и делфините – трептящи сиво-кафеви телца, които се стрелкат около лодката и скачат за кратък миг над водата – красиви, мили, носещи радост на всички.
Ако пък сложиш слънчеви очила, тази феерия става сюрреалистично зловеща – водата изведнъж се оказва мазно черно море, поглъщащо всяка светлина и оставящо само малки блещукащи като брокат и подсказващи за някаква текстура връхчета тук-там по вълните. Загубваш представа, че се движиш, оказващ се вечно люлеещ се в центъра на това подземно мрачно море, улавяш се, че очакваш да видиш Харон, понесъл се плавно от устието на Стикс да мине край теб – безпомощен на твоя малък плаващ остров. Лодката е като космически кораб – малък оазис на живота сред вълните на безкрайното еднакво. Представях си древните гърци, плавали през същите води като нас и виждали в далечината как същите бледи очертания на острови изплуват и се губят в различните посоки на хоризонта. Колко ли по-страшно и трудно е било за тях и колко ли повече са се радвали да видят далеч пред себе си очертанията на остров Самотраки.
неделя, декември 20, 2009
Зимата
Небето е покрито с облаци, бели и гладки като захарен памук. Като ги сравниш с преспите сняг по покривите обаче, осъзнаваш, че изобщо не са бели, а някак едновременно розови, сини, сиво-лилави, дори бежови – неописуем цвят! След малко слънцето попада на място, където слоят водна пара е по-тънък, и част от спокойната му оранжева светлина успява да проникне и да оформи скулптури с меки очертания в досега равната повърхност на облаците. На места те съвсем изтъняват и за кратко откриват най-нежното, най-лазурното светло синьо – така чисто, че се чудиш откъде се взе и не ти ли се привижда – сякаш не е от този свят.
Снегът е много по-бял – направо свети! При най-малкия намек за слънчева светлина и той грейва в нежни неназовими цветове. И колкото повече гледаш, толкова повече цветове виждаш – топло жълто-оранжево, нежно розово, синьо-лилаво в сенките. Дали е истина, или заради упоритото взиране мозъкът сам запълва със съдържание бялата пустош?
Когато слънцето е зад по-дебел пласт облаци, цветовете, тъмните сенки и светлите отблясъци се сливат и снегът добива гладък млечен вид – като купища сметана върху шоколадовите клони на дърветата, какаовите туфи неизпадали листа и червеникаво-карамелените покриви на къщите с бежови, напукани като курабийки, фасади.
Започва да се стъмнява. Снегът и небето са вече почти еднакви – по-тъмни, със студени сиво-сини отсенки. Отсреща светват лампите – топли златисти правоъгълници грейват, сгушени в преспите. Вътре, в уютните си островчета от светлина и топлина, хората шетат напред-назад, слагат коледни украси, сядат заедно около масата с огрени, усмихнати лица.
четвъртък, декември 03, 2009
Сутрин
Увиваш се в мекия си розов халат и изчезваш в кухнята. Потракване на чинии, отваряне и затваряне на хладилник, течаща вода, съскащ котлон. След малко се връщаш в стаята със закуска, димящо кафе и термос чай. Затваряш прозореца и пускаш климатика. Обуваш вълнените чорапи (че на краката все ти е студено), навличаш огромния син анорак на приятеля ти и се сгушваш на топло в меките му, миришещи на него, гънки.
Наместваш се удобно на стола. Първа глътка горещ, възкиселичък билков чай - усещаш как те стопля отвътре. Кафето - плътно и горчиво, с аромата на далечни екзотични земи, на пръст и жарко слънце, на масло и мляко.
Зад прозорците отсреща започват да се суетят и бързат за работа сенки. По улицата забръмчават коли. Отваряш дебелия учебник, миришещ на хартия, мастило и графит от молива ти, и денят започва.
понеделник, февруари 16, 2009
Положителните ефекти на меланхолията
Снимка от cosmonautirussi.
Снимка от Giant Ginkgo.
вторник, февруари 03, 2009
Когато порасна искам да мога да снимам така!
Снимката е наречена много подходящо "The mystery of the visible". Автор е големият майстор Luís Cerqueira (Retinol), който изрично ми разреши да я публикувам тук! :)
Харесва ми как запечатаният момент живее в картината, а идеята е изразена така ясно и чисто, че струи от формите и цветовете, за да достигне до съзнанието на наблюдателя по-разбираема от всякакви думи. Финалният резултат от заснемането и обработката е перфектно балансиран и изящен - за да изглежда едновременно така естествено и така нереално са необходими много опит, умения и усет за настроението и възприятието му.
Хареса ми толкова много, защото:
Обичам гората - бавния живот на дърветата, тайните на обраслите с храсталаци кътчета, хладната тишина, потапяща човек в безвремие.
Обичам светлината - тя дава и променя облика на всичко, което докосне, стопля, вдъхновява и изпълва с живот и радост.
Човешкият силует - това е всеки един от нас, спрял се за миг по пътя, за да усети всичко това, да усети живота.
***
The picture is very appropriately called "The mystery of the visible". The author is the great master Luís Cerqueira (Retinol), who expressly authorized me to publish it here! :)
I like how the captured moment lives in the picture and the idea is expressed so clearly and purely that it comes out of the shapes and colours and reaches the mind of the observer better than any words. The final result of the shooting and processing is perfectly balanced and graceful - a lot of experience, skills and sense of the mood and its perception are needed for it to appear at the same time so natural and so surreal.
I love it so much, because:
I love the forest - the slow life of the trees, the secrets of the bushy corners, the cool silence immersing one in eternity.
I love the light - it gives and changes the appearance of everything it touches, it warms, inspires and fills with life and joy.
The man's silhouette - this is each of us resting for a moment along the way, feeling all this, feeling life.
четвъртък, януари 08, 2009
Градско чедо
събота, декември 06, 2008
Първата мандаринка за тази зима! :)
Целият аромат на Коледа, у дома, уютът, топлината и белият пухкав сняг навън се изсипа в стаята докато я обеля. Отвътре е студена, а белият мъх в средата е като снежец. Парченцата са напомпани с киселичък сок и само чакат да ги почешеш по гръбчето, за да махнеш жилките, и да изпълнят устата ти с пранична свежест и витамин С :)
неделя, ноември 02, 2008
Есента
Тиха и замислена пристъпва из парковете и меките лъчи на успокоеното слънце палят оранжеви и червени отблясъци в косата й. Тя въздъхва - нещо уморено и тежко се е натрупало в гърдите й през дългото лято, и от дърветата - също така уморени, се откъсват листа и поемат своя първи и последен полет, своя дълъг и кратък, изпълнен с пориви на вятъра, път към земята.
В сърцето на есента има спомени - огнени и златни, които палят листата на дърветата, нежни, които ги докосват с бледожълто, и потискащи - които ги карат да се свият и съсухрят в малки прашни кафяви хартийки. Тя е преживяла много и знае много - затова поривите й - и на тъга, и на радост, са уравновесени. Познала е дивата ярост на летните бури, познала е изгарящата страст на слънцето. Сега дъждът трополи по покривите равномерно, защото знае, че слънцето ще дойде пак. Сега слънцето ни огрява спокойно, защото знае, че дъждът ще дойде пак. Всичко е преходно и всичко е вечно - това е научила есента. Това се крие зад благата й усмивка в топлите следобеди, зад дълбокото синьо небе, зад тихите листа, поемащи последните слънчеви лъчи на Октомври.
Тя върви напред - с всичката красота и тъга, събрани в сърцето й, с благата си спокойна усмивка. Върви и очaква зимата.