Галапагос - Кърт Вонегът

Галапагос by Kurt Vonnegut



Странна книга. Отначало беше скучновата, но след първата 1/3 става все по-интересна и по-"дълбока".

Историята включва сравнения на сегашния свят и сегашните хора с еволюирали в продължение на милион години на един от Галапагоските острови хора, превърнали се в мега тъпи тюленоподобни същества. Основната застъпена идея, доколкото схващам, е, че проблемът на сегашното човечество са твърде големите, сложни, объркани и лъжливи мозъци на хората, които ги карат да искат и да правят какви ли не глупости (вкл. войни, замърсяване и т.н гадости), вместо да се интересуват само от единствените наистина смислени неща - ядене и размножаване - както правят тюленоподобните.

Е, тази идея аз не я споделям изцяло. Възхитително е, обаче, колко последователно е поднесена и колко страхотно е обоснована :) Според мен е напълно годна да обясни може би всички обществени явления на "макро" ниво. Проблемът е, че доста закуцуква, ако трябва да обясни конкретни случаи-изключения - когато хората с големите мозъци всъщност създават красиви, смислени и добри неща и се оказват способни на благородни постъпки - такива, каквито нито един от еволюиралите тюленоподобни хора никога не би могъл да си представи, камо ли да направи. И тук идва второто готино нещо - самият автор, който поднася идеята, сякаш едновременно с това съзнателно кривва лекичко от нея - или поне на мен така ми се струва:

1) Самата книга има за надслов цитата на Ане Франк "Независимо от всичко все още вярвам, че хората са добри по душа", която позиция към края на книгата героят-разказвач казва, че смята за правилна.

2) Постижения на мозъците, като "Деветата симфония на Бетовен", се появяват на няколко пъти в текста и никъде не стават обект на атакуване/опровергаване - примерно да се каже, че да - готини са, ама не са толкова готини, колкото войната е гадна. Това не е случайно, защото едва ли нещо в тази книга е случайно :)

За мен тези двете представляват мълчаливо признание, че теорията за "лошите големи мозъци" не може да победи и/или обясни изключенията, както и не може да опровергае факта, че на големите мозъци се дължат и лоши и хубави неща, докато от малките мозъци на тюленоподобните хора просто не може да се очаква нищо - не че хората са станали по-добри - просто не им стига акъла да направят нещо лошо. Следователно:

1) теорията не е общовалидна (а явно претендира за такава) и затова не съм съгласна с нея;

2) авторът все пак е пристрастен и все пак се радва, че поне Бетовен е написал Деветата симфония. И май не го крие много-много, двуличният му хитрец! :)


P.S. и аз се дразня на изказвания от типа на "автрът е искал да каже...", ама такова ми е впечатлението.

P.P.S. може и въобще да не е така, ама толкова сванах. Повече - след втория прочит или в някой литературен анализ :)