Домашна лаборатория

Отлагането на проблемите, казват, не ги решавало. Мързелът и небрежността водели до лоши резултати. Е, може и да има нещо вярно в това, но моят опит показва, че понякога отлагането на решението води до последици, далеч по-интересни и приятни от това просто да нямаш съответния проблем.

До този извод стигнах благодарение на факта, че не съм от най-прилежните домакини. Невероятно е колко дълго мога да отлагам свършването на нещо, което не ми е приятно да свърша и същевременно не ми създава голям дискомфорт – като нааканият от птица кухненски прозорец, който изчистих няколко месеца по-късно, когато котката беше оставила следи от лапи по огледалото, и, принудена да хвана парцал и препарат за стъкло, от огледалото преминах към омазаната с мазни пръсти врата на балкона и накрая – и към заветния осран прозорец. Това беше първото ми чистене на прозорци откакто се нанесох в апартамента преди повече от две години.

Тази чаровна небрежност неизбежно хвърля в тих потрес майка ми, леля ми, а понякога и приятелките ми – например когато през юни установят, че сухата чуплива топка, стърчаща от буркан в хола, е букетът, който са ми подарили за рождения ден. Който е през януари.

И все пак, да не се месиш твърде много в тихия живот на къщата и да не държиш всичко под контрол може да има своите учудващо приятни последици. В този и следващите няколко поста мисля да разкажа няколко подобни случая, та току-виж съм „обърнала” някого във вярата, че е скучно да правиш винаги всичко навреме и винаги да ти е подредено и изрядно.

1.
Първият и сравнително невинен случай, бе историята с възкресилите се луковици. През пролетта майка ми ми изпрати красиво глинено гювече, пълно с цъфнали кокичета и минзухари. След като му направих няколко фотосесии го зарязах на балкона. След месец цветята прецъфтяха и изсъхнаха, гювечето продължаваше да се пече на слънцето всеки ден, а аз хвърлях по някое око и все „се канех” да изхвърля изсъхналите листа и пръстта и да си засадя нещо друго. Дойде и мина есента и реших, че явно няма да е тази година, защото нали не бива да се пресаждат цветя през зимата. Увих гювечето в някаква торбичка и го пъхнах в малкото килерче на балкона си чака реда.

Редът му дойде напролет, когато си купих някакво цвете и, сещайки се за гювечето, реших най-после да го изчистя и да го ползвам. Каква беше искрената ми необразована изненада, когато установих, че близо едногодишното ми отлагане е спасило луковичките и всички те бяха поникнали както си бяха стояли завити в торбата и захвърлени в килера! Малко бледи, поради липсата на слънце, но учудващо свежи – особено предвид, че не бяха видели и капка вода. Извадих ги и взех да ги поливам (почти) редовно, в следствие на което пораснаха и пуснаха листа – малко зелено чудо на небрежността.



До този момент нещо подобно се беше случвало само с един лук, забравен в една кутия на стелажа за зеленчуци толкова дълго, че му бяха поникнали красиви дълги корени и навити поради стените на кутията листа. Сготвих го с огромно нежелание – толкова ми беше жал! – но не можах да прескоча психологическата граница да отглеждам лук в саксия.