Снимката е от creativesam.
Може би не е най-интересната случка на света, но ми направи голямо впечатление...
Винаги съм се отнасяла към бебетата и малките деца със смесица от пренебрежение и недоумение - от една страна са твърде малки и безинтересни, за да им обръщам внимание, а от друга, когато все пак ми се наложи да осъществя контакт с тях, не знам как да се държа - дали ще ме разберат, ако им кажа нещо, или само трябва да се хиля притеснено докато техните казват "виж, мамо - кака". Обаче днес както си вървях по улицата забелязах едно, което майка му го носеше на рамото си и то гледаше назад към мен. Понеже срещнах погледа му, а той беше много открит и любопитен ( :) ), му пуснах срамежлива отсянка на усмивка... и то като се зарадвааа! Успя да ми се усмихме толкова широко и щастливо! Ама не с блуждаещ малоумен поглед, търсещ нещо шарено, и да се лигави - а истинска усмивка, като на възрастен човек! В погледа му имаше съзнание и мисъл - гледаше право в мен и знаеше, че аз съм друг човек, на когото то иска да се усмихне и го прави! Цялото му изражение на миниатюрното личице беше все едно казва: "Здрасти, стара ми прителко, откога не сме се виждали, толкова се радвам да те видя!"
До този момент бях виждала само едно бебе, което има съзнателен и умен поглед и което сякаш ей сега ще те заговори за нещо (ама горкото можеше само да рита и да маха с ръце все още) - ама мислех, че или съм се объркала, или е рядко срещано изключение (познавам майката, която е страшо умна и така си обяснявах феномена)... А сега си давам сметка, че те всъщност и те са хора - и то явно с доста повече акъл, отколкото съм си мислела :)
Винаги съм се отнасяла към бебетата и малките деца със смесица от пренебрежение и недоумение - от една страна са твърде малки и безинтересни, за да им обръщам внимание, а от друга, когато все пак ми се наложи да осъществя контакт с тях, не знам как да се държа - дали ще ме разберат, ако им кажа нещо, или само трябва да се хиля притеснено докато техните казват "виж, мамо - кака". Обаче днес както си вървях по улицата забелязах едно, което майка му го носеше на рамото си и то гледаше назад към мен. Понеже срещнах погледа му, а той беше много открит и любопитен ( :) ), му пуснах срамежлива отсянка на усмивка... и то като се зарадвааа! Успя да ми се усмихме толкова широко и щастливо! Ама не с блуждаещ малоумен поглед, търсещ нещо шарено, и да се лигави - а истинска усмивка, като на възрастен човек! В погледа му имаше съзнание и мисъл - гледаше право в мен и знаеше, че аз съм друг човек, на когото то иска да се усмихне и го прави! Цялото му изражение на миниатюрното личице беше все едно казва: "Здрасти, стара ми прителко, откога не сме се виждали, толкова се радвам да те видя!"
До този момент бях виждала само едно бебе, което има съзнателен и умен поглед и което сякаш ей сега ще те заговори за нещо (ама горкото можеше само да рита и да маха с ръце все още) - ама мислех, че или съм се объркала, или е рядко срещано изключение (познавам майката, която е страшо умна и така си обяснявах феномена)... А сега си давам сметка, че те всъщност и те са хора - и то явно с доста повече акъл, отколкото съм си мислела :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар