Понякога е толкова удобно човек да потъне в мрачното си настроение, да се намести в сивия пух на меланхолията и да не му се мърда от там. От време на време недоволства, че така му е скучно и тъжно, но всъщност (явно) няма нищо против, защото е толкова лесно нещата да продължат по същия начин и толкова трудно да намериш причина за промяна. Тя е като дъжд - монотонна, хипнотизираща, леко тъжна... и все пак някак успокояваща... кап-кап-кап-кап... бежови локви, сърдити мокри хора с раздърпани коси, сиви тротоари, сиви дървета, сиво небе... Меланхолията предлага уютно сиво кътче - убежище от бясното ежедневие, в което се свиваш на топка, гледаш изпод одеалото и кротко си тъгуваш за безнадеждността на живота, Вселената и всичко останало...
Снимка от cosmonautirussi.
Препоръчително е изтърканата аналогия с дъжда да се разпростре и в още една посока. Както дъждът се редува в хармония със слънцето, така и спокойствието на меланхоличното уединение трябва да отстъпи на възвърналите се оптимизъм и готоност за действие. След дъжда всичко изглежда ясно, просто и красиво. След тъгата човек, помъдрял и спокоен, отворя очи, поема дъх и заживява.
Снимка от Giant Ginkgo.
Няма коментари:
Публикуване на коментар