Есента

След като ни уплаши, че няма изобщо да се появи и след като ни натъжи за края на лятото, есента дойде. След няколко мрачни, дъждовни и зимно-студени дни най-после я видяхме в познатата й изтънчена прелест - с бавно пожълтяващите листа на дърветата, с черните жилки на клоните, които вече се виждат.
Тиха и замислена пристъпва из парковете и меките лъчи на успокоеното слънце палят оранжеви и червени отблясъци в косата й. Тя въздъхва - нещо уморено и тежко се е натрупало в гърдите й през дългото лято, и от дърветата - също така уморени, се откъсват листа и поемат своя първи и последен полет, своя дълъг и кратък, изпълнен с пориви на вятъра, път към земята.
В сърцето на есента има спомени - огнени и златни, които палят листата на дърветата, нежни, които ги докосват с бледожълто, и потискащи - които ги карат да се свият и съсухрят в малки прашни кафяви хартийки. Тя е преживяла много и знае много - затова поривите й - и на тъга, и на радост, са уравновесени. Познала е дивата ярост на летните бури, познала е изгарящата страст на слънцето. Сега дъждът трополи по покривите равномерно, защото знае, че слънцето ще дойде пак. Сега слънцето ни огрява спокойно, защото знае, че дъждът ще дойде пак. Всичко е преходно и всичко е вечно - това е научила есента. Това се крие зад благата й усмивка в топлите следобеди, зад дълбокото синьо небе, зад тихите листа, поемащи последните слънчеви лъчи на Октомври.
Тя върви напред - с всичката красота и тъга, събрани в сърцето й, с благата си спокойна усмивка. Върви и очaква зимата.